Днес изследванията в частно-правните области изцяло доминират в текущия правен живот. Аз самият съм в техен плен. Но редица стойностни проучвания на наши уважавани юристи в материи, които нямат пряко практическо приложение, остават незабелязани или недооценени. Това може да се обясни с очевидния прагматизъм, обхванал не само науката, но и бита на българина; но също така и с отсъствието на стремеж към по-трайни и задълбочени конструкции в правото, които най-често не водят до непосредствен емпиричен резултат, а в същото време ангажират времето, ума и силите на учения или изследователя.

Тази констатация не е нова, нито оригинална. Целта ми е да я повторя ¹, съгласявайки се с нея. Ако не греша, струва ми се, че съществува известен научен срам за идеологичността и класовостта в правните изследвания в близо петдесетгодишния период, през който България строеше общество, основано на комунистически убеждения. Аз обаче бих подкрепил много от изследователите в този период, защото техните анализи и проучвания и до днес са интересни и съдържателни.

Сега преотокривам свои записки по въпроси на правото и такива в правото, които са занимавали уважавани автори в края на 70-те и през 80-те години на вече отминалия век. Намирам тези записки за ценни, а изводите на авторите - и актуални, и интересни. Н. Неновски, например, пише полезно за формализма в правото. Критикувайки не без основания грубия юридически позитивизъм и неговия принцип "Текстът над всичко", той цитира една прочута фраза на френския юрист Бюне: "Аз не познавам гражданското право, аз преподавам само Наполеоновия кодекс" ². За друг френски юрист - П. Лабанд, "право е това, което е закон. А закон е това, което е издадено в съответствие с правилна от формална гледна точка процедура." ³ Юристът К. Бургбом пък предложил следното определение на правото: "Само това, което функционира като право, е право и нищо друго освен това; и всичко това е право без изключение." ⁴

Социално-онтологическият поглед върху правото също не бива да се хиперболизира. Ако бъде откъснато от реалните бития на правото в конкретния живот, подобно "общо" изследване ще има всъщност съвсем тясно научно предназначение. Балансът между теорията и практиката е една от основните препоръки към юристите, отправена от проф. Иван Апостолов: "Юристът трябва отрано да се запознава с юриспруденцията и да цени нейния принос към правната култура в страната. Но уважението към нейните постижения не бива да се превръща в безкритично следване на съдебната практика. Култът към преюдициите, който прави от науката само регистратор на съдебни решения, е не по-малко вреден от неоправданото пренебрегване на работата на практиците." ⁵

И все пак, теченията на социологията в правото и позитивизма винаги са били диалектически противоречиви. Докато едното течение намира смисъла, същността и предназначението на правото в отношенията му с политиката, икономиката, философията и социологията, другото търси корените на юриспруденцията в езика, в кибернетиката, в конкретните правни норми, във формално-логическите и информационните системи. Ще видим обаче, че двете течения си взаимодействат и често се доближават до такава степен, че формират сходни изводи по различни пътища. Представителите на двете течения признават предимствата на другото, но го разглеждат с понятийния апарат и правния механизъм на своето си учение. Затова понякога в едно и също произведение авторите признават и позитивистични, и чисто социологически подходи в изучаването на правните явления. Според проф. Ц. Торбов основната методическа идея на школата на правния позитивизъм е, че "проблемът за задължителността на правото се разрешава заедно с факта на неговото емпирично установяване. Когато се казва, че правото е историческо или социално явление, това значи, че с установяването на правото по пътя на юридическия опит същевременно се разкрива и неговото основание." ⁶ Според позитивизма опитът установява правото, но опитът, възпроизведен и съобразен със социалната "бременност" на правото. Според същия автор "днешното състояние на науката за правото се определя най-вече от отношението между правния позитивизъм и философията на правото. Тези две направления винаги са си оспорвали ръководното място в правната наука." ⁷

Впрочем социологията в правото и позитивизма са две страни на едно и също явление - правото като такова. Обстоятелството, че двете течения (ако можем изобщо да ги наречем така) разглеждат, анализират и определят правото от два научни ъгъла, едва ли може да промени самият изследван обект. Правото е съществувало и ще съществува независимо от начина, по който това съществуване се обосновава. Интересен е въпросът, какво е оправданието на правото, каква е първопричината за неговото съществуване, какво е основанието му? Тук опираме до изконни въпроси в теорията на правото, за проблема относно същността на право, която се определя като неуловима от някои автори ⁸. Правото се възприема като по-сложна социална категория или система, а не само като съвкупност от норми, установени или санкционирани от държавата ⁹. Справедливостта и правото понякога имат религиозно основание ¹⁰, но в други случаи се признава, че и невярващите се стремят към справедливост, ред и право ¹¹. Смисълът на правото е вън от него, но и в него ¹². Правно-догматичните науки изследват само една от страните на правната действителност. Днес се признава, че изостава развитието на философията и социологията на правото ¹³.

Независимо от спора чия е първостепенната, ръководна роля в изучаването на правото - на позитивизма или на философско-социологическото направление, не може да се отрече, че тези сфери на научно познание в правото си взаимодействат. Резултатите от това взаимодействие като че ли раждат нови полета за правни изследвания, различни и сякаш еманцирипани от взаимодействащите си компоненти. За подобен интегритет и синтез на научното знание пише Урсул ¹⁴. Едно от тези полета е изследването на закономерностите в правото. Поставили своето начало като проучвания на закономерности на правото с оглед установяването на неговата същност като социален феномен, днес закономерностите на правото и закономерностите в правото се анализират от гледна точка на кибернетиката, синергетиката и информационната философия. Законът се възприема като вътрешна съществена, необходима и устойчива връзка между явления и свойства на материалните обекти ¹⁵. С.С. Алексеев посочва, че "целта на общата теория на правото е да разкрие "вътрешността" на правото, свойствените му вътрешни и външни специфични закони на развитие и функциониране." ¹⁶ Разкриването на закономерностите на правото се оказва въпрос на основанието на правото и на неговата същност ¹⁷. Поддържа се, че "няма да бъде преувеличение, ако кажем, че познаването на закономерното в изучаваните обекти влиза в числото на най-важните непосредствени цели на науката." ¹⁸

И така, от полето за изследване на закономерностите на правото се отдели цяло ново научно звено, посветило дейността си на изучаване на закономерностите в правото в светлината на информационната философия. Това звено възприе наименованието "Юстиниан" и започна издаването на сборници във Варненския свободен университет. Основател на звеното е доц. Асен Кантарджиев, а основополагащ труд за неговите проучвания - монографията "Информация и право" ¹⁹. Чрез информационна интерпретация на правните категории този учен установи закономерности в правото от кибернетична гледна точка. Впрочем, способността на кибернетиката да установява обективни закономерности, се признава открито в науката. А. Я. Лернер посочва, че "като изучава чрез методите на кибернетиката процесите на управление в системи с произволна природа, човекът се стреми да опознае обективните закономерности, които са присъщи на процесите на управление." ²⁰

А. Кантарджиев е твърде последователен в изследванията на закономерности вътре в правото, на специфични юридически закономерности в правото. В статията си "Юридически закономерности на социалистическото право" авторът разкрива, че дефинираните от него закономерности са "закономерности само в пределите на правото" ²¹. По тази оригинална постановка А. Кантарджиев се отличава от многообразието от правни (а и общотеоретични) изследвания на законите, възприемани като част от окръжаващия свят ²². Напротив, закономерностите в правото, дефинирани от Кантарджиев, са специфични, чисто юридически закономерности, които помагат да разберем правото отвътре, но чрез самото него, посредством съдържащата се в него информация. В това авторът вижда приложението на информационния метод, отнесен от математиката към правото.

Впоследствие се появиха и частноправни изследвания на правото от гледна точка на информационния метод - например изследването на облигацията в съвременното право през призмата на информационната интерпретация ²³. Според О. Радев юридическите закономерности са неотменима характеристика и атрибутивна принадлежност на информационния метод в правото. ²⁴

Като научно течение правният позитивизъм изигра особено важна роля в приближаването на правосъзнанието до логическите системи, до изискванията на формалната логика. Това се признаваше още в изследванията на правоведите преди около 25 години. Според В.П. Желтова "правният позитивизъм имаше и положително значение в развитието на концептуалното правосъзнание. За първи път в историята правната мисъл започна изследването на методологията на правото по пътя на използването на логически методи за формализация на знанията, което по замисъл трябваше да бъде обезпечено с използването на съвременен логически апарат, строгост и точност в изследванията." ²⁵ Откъсването на правото от формалната логика беше един неестествен процес, който търсеше идеологически причини за свеждането на юриспруденцията до просто надстроечно явление, родово свързано със социалните и икономически явления. Въпреки това, в специализираната юридическа литература винаги се е споделяло схващането, че "процесът на прилагането на правото е по същество логически, протича по логически закони." ²⁶

1. Създаване на нова информация въз основа на систематизиране и автоматизиране на правна информация. Макар и да видимо да стои настрана от актуалния нормативизъм, регламентиращ конкретните обществени отношения днес, проблемът за правната информация съвсем не е толкова отвлечен и доктринерно-академичен.

   Бързото навлизане на информатиката и кибернетиката в природните науки неизбежно повлия и върху социалните изследвания. Още в средата на 80-те години във висшите училища започна изучаването на правна информатика, на правни информационни системи и на връзката на правото с информатиката и кибернетиката. Заговори се за правни експертни системи, за информационно-търсещи системи в правото, за правна автоматизация на регламентацията и пр.

   Постепенно първите опити за формализация на правния език постигнаха относителен успех. В края на 70-те години започна да функционира една научно изградена правно-информационна търсеща система в рамките на Центъра за информационни технологии и автоматизирани системи към Министерския съвет. И това - още при действието на инфомационни носители от рода на перфокартите и изчислителни машини с размери на гарсониера. Внедрени бяха в практиката у нас координатното индексиране и дълбокото индексиране, разработено от Дж. Костело (САЩ) още през 1962 г. Според дефиницията на Taube и Wooster координатното индексиране е метод за анализ на елементите на информацията, при който тяхното търсене се осъществява по пътя на логическите операции на умножението на кодовете, записани в запомнящото устройство ²⁷. Координатното индексиране е основано на дескрипторните информационно-търсещи езици и като такова се определя от някои руски автори като "способ за изразяване на основното смислово съдържание (предмета) на документа или информациноното търсене във вид на определена съвкупност от ключови думи. ²⁸

   Моделирането в правото, търсенето на сложни семантични връзки в правния език станаха обект на специални изследвания. Правният език като че ли се поддава най-малко на формализация, защото е близък до общоупотребимия. Отстраняването на полисемията, на двузначните употреби на много термини в правото отначало изглеждаше непосилна задача не само в България, но и в чужбина ²⁹. На този проблем посветиха изследванията си редица учени, някои от които дори създадоха формули за отстраняване на полисемията и омонимията ³⁰. Изградиха се и първите юридически тезауруси - специализирани речници за осъществяване на инфомационното търсене и намиране на пертинентни данни. Употребена за първи път от флорентинеца Брунето Латини (1220-1294 г.) за обозначаване на систематизираната енциклопедия, понятието "тезаурус" днес e неотделима съставка на всяко проучване или практически опит за автоматизиране на търсенето на правната информация.

   И докато в първоначалния стадий на тази работа, дейността по изграждането на експертни системи в правото изглеждаше по-скоро деловодна, по-нататък беше установено, че това е юридическа дейност или поне правно-деловодна дейност. Лингвинистичната работа по формализирането на определен нормативен или ненормативен акт може да се извършва само от юрист, който единствено може да отсее пертинентната от релевантната информация ³¹. Затова и съвременните правни информационни системи, които вече се разработват и от частни организации и дружества, са изградени от юристи и предназначени предимно за юристи.

   Информационният живот на правото разкрива такива взаимовръзки между отделните правни норми и юридически факти, че самостоятелната, вътрешна самобитност на юриспруденцията вече се оказва като че ли несъмнена. Това, което проф. В. Захариев ³² наричаше "юриспруденция на понятията", се реализира посредством веригата от информационни превъплъщения в условията на общ логически конекситет на правните норми. В този смисъл познавателното съдържание на правните норми днес сякаш излиза от регулативния им смисъл и заживява собствен живот. Затова и спорът в науката относно теченията на позитивизма и нормативизма в правото, чистото учение за правото и формалната логика при отразяване на познавателното значение на правните норми, вече може да си счита за преодолян. ³³

   Възпрела тезата, че сигналът (знакът) е материален носител на информацията, доктрината правилно отбелязва, че докато нормативните актове са носители единствено на правна информация от държавата към всички правни субекти, другите правни сигнали са носители на правна информация, но между различни видове субекти. Тези правни сигнали може да съдържат (и в повечето случаи действително съдържат) както правна, така и неправна информация: фактическа, правноирелевантна и дори в известни случаи противоправна ³⁴. Обобщаването на всички тези сигнали в единна правна информационна система, особено в случаите, когато тази система е и автоматизирана, вече представлява нов краен субстрат, нов правен конструкт, ново правно явление. Това правно явление има нужда да бъде защитавано; да бъде съхранявано; да бъде разпространявано по строго определени правила. Тази нова информация, извлечена от корените на правните сигнали и на информацията, която се обработва, е вече еманципирана, самостоятелна информация. Тя съдържа връзките между отделните информационни носители и затова дава нова информация, нови данни, които често не се съдържат в отделните информационни масиви.

   За да бъде защитена свободата на тази нова информация, достъпът до нея беше регламентиран с отделни закони. Същото се оказа необходимо и за личните данни, както и за т.нар. класифицирана информация.

2. Първи проекти на Закон за информацията. Според едно становище на проф. Антонио Катаудела, отразено в резюмирания доклад на ІV Международен конгрес на тема "Информатика и юридическа регламентация", проведен в Рим през 1988 г., възможността за обработка на голям брой данни, установявайки между тях връзки и взаимовръзки, дава допълнителна информация, много по-задълбочена от тази, която дават първоначалните данни, разгледани поотделно ³⁵. Оттук произлиза широко споделяното становище, според което автоматизираната информация поставя в съвсем специален план проблема за правото на секретност, като изисква специална дисциплина, възприета вече в някои страни и в процес на проучване в други.

   Необходимостта от регулиране на обществените отношения, създавани при и по повод обработването на информацията, се осъзнава у нас още в самото начало на 90-те години. Преглеждайки личния си архив, намирам няколко законопроекта от 1990 г., разработени от клуб "Журналистическа инициатива" към Съюза на българските журналисти. Друга работна група под ръководството на бившия вицепремиер д-р Илко Ескенази също е разработила законопроект за информацията, като този път информацията е била разгледана в по-широк план, отколкото като чисто журналистическа, медийна субстанция. Проектът на групата е патентован в тогавашния Институт за изобретения и рационализации. Ако смъртта не го бе покосила рано, д-р Илко Ескенази щеше без съмнение да вземе дейно участие в изработването на съвременните нормативни актове в областта на информационното право.

   Разработки върху темата е правила и създадената през 1990 г. към Министерството на правосъдието комисия, но тя не е завършила работата си. Архива от дейността й се съхраняваше в съществуващия преди години Съвет по законодателството към Министерството на правосъдието.

   Със заповед № Р-218 от 18 септември 1991 г. на председателя на Министерския съвет е създадена междуведомствена комисия за разработване на проект на закон за информацията под председателството на доцент Асен Кантарджиев. В комисията са включени представители на правния отдел на Министерския съвет, БНТ, Българската телевизия, СБЖ, Министерството на вътрешните работи, Министерството на отбраната, Министерството на транспорта, Комитета по съобщения и информатика (по-късно преименуван на Комитет по пощи и далекосъобщения), Министерството на финансите, Министерството на правосъдието, Юридическия факултет на Софийския университет "Св. Климент Охридски", Столичната община, Главно управление на архивите при МС. Комисията заседава многократно и в началото на 1992 г. е изготвен нов проект на закон за информацията. По-късно, през 1995 г., председателят на комисията, доц. Асен Кантарджиев, в доклада си пред конференция на тема "Свобода на информацията и нейното правно регулиране в условията на прехода към демокрация", ще сподели, че през 1992 г. след значително забавяне в архивите на Министерския съвет е започнато подготвянето на проекта за внасяне в Народното събрание, но процесът е бил спрян. Пак през 1992 г. със законопроекта са запознати при посещението им в България тогавашния генерален секретар на Съвета на Европа, г-жа Катрин Лалюмиер, и Ерик Харемос, ръководител на правната дирекция на Съвета на Европа. На 8 и 9 февруари 1992 г. се провеждат консултации с международни експерти по въпросите на защитата на информацията. В България пристигат Елберт Осъмс, секретар на комитети в Съвета на Европа, свързани със защитата на информацията, Петер Хюстингс, комисар по защита на данните от Холандия, председател на холандската Камара по информация, д-р Стефан Валц, заместник-комисар по опазване на информацията от провинция Хесен в Германия, Силвайн Вагнер, комисар на люксембургската комисия по защита на информацията. Консултациите подкрепят усилията по създаването на единен, "корпоративен" акт по информационните отношения в страната.

   Ако прочетем този законопроект днес, десет години след създаването му, вероятно ще намерим много недостатъци. Той обаче за първи път даде отражение на редица виждания за фомирането на информационен ред и защита на личните данни на гражданите. В юбилейната "Положителна равносметка" ³⁶ по случай 80-годишнината на доц. Асен Кантарджиев, отразена в книгата му "Информационна теория на правото", темата за създаването на този законопроект е изведена с особена важност. Освен модерните за времето си европейски закони за защита на информацията, междуведомствената комисия през 1991-1992 г. използва като отправни точки за своята работа два акта на Съвета на Европа: Конвенция № 108/28.01.1981 г. на Съвета на Европа за защита на лицата относно автоматичната обработка на персонални данни; Препоръка № R/89/2 на Комитета на министрите на Съвета на Европа относно защитата на личните сведения, използвани с цел наемане на работа. Виждането на комисията да обобщи в единен акт въпросите на свободата на информацията, правото на достъп до нея и защитата на личните данни, тогава се възприемаше като оригинално и интересно.

3. Съвременни актове за свобода и защита на информацията. През 2000 г. е приет Законът за достъп до обществена информация. Той влезе в сила на 1 януари 2002 г. Законът даде дефиниция на обществената информация, както и на нейните видове - официална и служебна. По отношение на достъпа до служебната обществена информация е предвидено ограничение, обвързано от две хипотези: а) когато информацията е свързана с оперативната подготовка на актовете на органите и няма самостоятелно значение (мнения и препоръки, изготвени от или за органа, становища и консултации); б) когато информацията съдържа мнения и позиции във връзка с настоящи или предстоящи преговори, водени от органа или от негово име, както и сведения, свързани с тях, и е подготвена от администрациите на съответните органи. Ограничението не е абсолютно, защото ако обществената информация засяга права или законни интереси на гражданите и е оформена в административен акт, независимо от неговата правна квалификация, приложно поле или вид, отказът от достъп до подобна служебна информация дори когато тя е с вътрешнослужебен характер, следва да може да бъде обжалван пред съд. В тази насока е и Решение № 21 от 26.10.1995 г. на Конституционния съд, обнародвано в "Държавен вестник", бр. 99 от 1995 г.: "Съгласно чл. 120, ал. 2 от Конституцията гражданите и юридическите лица могат да обжалват пред съдилищата всички административни актове, вкл. вътрешнослужебните, щом тези актове нарушават или застрашават техни права или законни интереси и не са изключени изрично със закон от съдебно обжалване".

   Съгласно чл. 37, ал. 1 от Закона за достъп до обществената информация основание за отказ от предоставяне на достъп до обществена информация е налице, когато: 1. исканата информация е държавна или служебна тайна, както и в случаите на чл. 13, ал. 2 от същия закон (текстът на чл. 13, ал. 2 представлява ограниченията, които посочих по-горе - б.м., В.Г.); 2. достъпът засяга интересите на трето лице и няма негово изрично писмено съгласие за предоставяне на исканата обществена информация; 3. исканата обществена информация е предоставена на заявителя през предходните 6 месеца. Хипотезата по т. 1 се определя от закона още като "засекретяване" - чл. 41, ал. 4 in fine. Решенията за предоставяне на достъп до обществена информация или за отказ за предоставяне на достъп до обществена информация се обжалват пред окръжните съдилища или пред Върховния административен съд в зависимост от органа, който е издал акта, по реда на Закона за административното производство или на Закона за Върховния административен съд.

   Интересен е въпросът дали ефектът за достъп до обществена информация не може да бъде постигнат и със средствата на правния инструментариум на Закона за административното обслужване на физическите и юридическите лица (ЗАОФЮЛ). Задължени да оказват административни услуги по този закон са органите на изпълнителната власт или други държавни органи в предвидените в закон случаи. Като задължени се посочват и организациите, предоставящи обществени услуги - при и по повод на тяхното предоставяне (чл. 2, ал. 2 от ЗАОФЮЛ). Нещо повече: всяко физическо или юридическо лице може да поиска административна услуга, осигуряваща му достъп до обществена услуга - чл. 11, ал. 2 от ЗАОФЮЛ.

   

   Достъп до обществена информация може да се осъществи и по пътя на получаването на административна или обществена услуга. Разликите са в няколко насоки. ЗАОФЮЛ изисква наличието на законен интерес у лицето, искащо извършването на административна или обществена услуга. Административната услуга трябва да е от значение за удостоверяване, признаване, предявяване, упражняване или погасяване на негови права или задължения - чл. 11, ал. 1. В Закона за достъп до обществената информация кръгът на субектите на правото на достъп е по-широк - всеки гражданин и юридическо лице имат право на достъп до обществена информация, освен ако в друг закон е предвиден специален ред за търсене, получаване и разпространяване на такава информация - чл. 4. Законът прокламира свободата на достъп до обществената информация - чл. 7. Законът за достъп до обществена информация, обаче, не се прилага за информацията, която се предоставя във връзка с административното обслужване на гражданите и юридическите лица - чл. 8, т. 1. Това изключение от приложното поле на Закона за достъп до обществена информация показва, че той не е предназначен да регламентира осигуряването на правата на българските граждани и юридически лица в административното правораздаване. Този закон защитава правото на гражданите и юридическите лица да бъдат информирани - едно признато от Конституцията тяхно право. В този смисъл, дори правната техника на двата закона да позволява постигането на идентичен правен резултат, трябва винаги да се отчита, че предназначението и кръгът от обществени отношения, които двата закона са призвани да уредят, са различни. Административни и обществени услуги се извършват именно при и по повод административното обслужване; правото на достъп до обществена информация касае реализирането на друг комплекс от лични субективни права - правото да бъдеш информиран.

   Въпреки че в закона това не е предвидено изрично, мълчалив отказ на достъп до обществена информация е възможен - Определение № 8645 от 16.11.2001 г. на ВАС по адм.д. № 6393/2001 г., 5-членен състав. Този мълчалив отказ може да бъде обжалван и отменен на основание чл. 14 от ЗАП.

   Основополагащият принцип на правото на достъп до обществена информация е провъзгласен в чл. 41, ал. 1 от Конституцията, според разпоредбата на който всеки има право да търси, получава и разпространява информация. Сходно право, но на различна правна плоскост, имат правните субекти в областта на административното правораздаване: в съответствие с чл. 41, ал. 2 от Конституцията гражданите имат право на информация от държавен орган или учреждение по въпроси, които представляват за тях законен интерес, ако информацията не е държавна или друга защитена от закона тайна или не засяга чужди права. Това право на гражданите е защитено от нормата на чл. 2, ал. 3 от Закона за администрацията: "При осъществяване на своята дейност администрацията е длъжна да предоставя информация на гражданите, юридическите лица и органите на държавната власт по реда, определен от закон."

   В чл. 41, ал. 1 от Конституцията обаче е предвидено едно съществено изключение от правилото за свобода на информацията. Осъществяването на това право, гласи изречение второ на чл. 41, ал. 1, не може да бъде насочено срещу правата и доброто име на другите граждани, както и срещу националната сигурност, обществения ред, народното здраве и морала. Старото римско правило "да не се вреди другиму" и тук е поставило преграда пред неограничения достъп до информация. За да защити личната информационна неприкосновеност на личността и т.нар. право да бъдеш сам (right to be alone), е приет и другият основен нормативен акт за защита на информацията - Законът за защита на личните данни. Той е в сила от 1.01.2002 г.

   Предметът на закона е да уреди обществените отношения, свързани със защитата на физическите лица при обработването на лични данни, както и достъпа до тези данни. "Лични данни" са информация за физическото лице, която разкрива неговата физическа, психологическа, умствена, семейна, икономическа, културна или обществена идентичност. Лични данни са и икономическите външни прояви на личността - участие в граждански дружества или в органите за управление, контрол и надзор на юридически лица, както и при изпълняването на функции на държавни органи - чл. 2, ал. 2 от закона. За правилното разбиране на закона като един нов и по стил, и по предназначение нормативен акт в нашето право, е необходимо познаване на неговата понятийна система. Тук влизат понятията "администратор на лични данни", "обработване на лични данни", "регистър на лични данни", "оператор на лични данни", "анонимни данни" и др. Те изискват отделен анализ. Тук ще спомена само, че Законът за защита на личните данни, по примера на съвременните европейски законодателства, създава специализирана администрация за контрол върху защита на личните данни в страната - това е Комисията за защита на личните данни. Комисията е юридическо лице на бюджетна издръжка със седалище в София. Тя е колегиален 5-членен орган, членовете на който се избират от Народното събрание по предложение на Министерския съвет за срок от 5 години; като държавен орган комисията осъществява защитата на лицата при обработването на техните лични данни. В съответствие с § 2 от преходните и заключителните разпоредби на закона, в срок до средата на м. февруари 2002 г. Народното събрание трябваше да избере състава на Комисията за защита на личните данни.