В чл. 30 от Закона за банките (ЗБ) е предвидено ограничение в максималния размер на вложенията на банката в недвижими имоти и други материални дълготрайни активи. Според текста на ал. 1 от посочената разпоредба общият размер на вложенията на банката в недвижими имоти и други материални дълготрайни активи не може да надвишава 50 на сто от собствения й капитал, а заедно с дяловите участия в дружества, които не са банки - собствения капитал.

Като критерий или отправна точка за ограничението е посочен собственият капитал на банката. Понятието "собствен капитал" е изяснено в Наредба № 8 на БНБ от 1997 г. за капиталовата адекватност на банките (обн., ДВ, бр. 62 от 1997 г.; попр., бр. 92 от 1997 г.; изм. и доп., бр. 41 от 2000 г.; бр. 11 от 2001 г.). Съгласно Наредба № 8 собственият капитал (капиталовата база) на банката се образува от сбора на първичния капитал и допълнителните капиталови резерви, като този сбор се намалява със сумите на определени инвестиции, посочени в чл. 11, ал. 4 от същата наредба.

1. Собственият капитал на банката е основен измерител и теглова мярка на риска в дейността на банката в почти всички нейни измерения. Именно от размера на собствения капитал зависи обемът на вложенията на банката в недвижими имоти и други материални дълготрайни активи. Намаляването на собствения капитал означава увеличаване на риска и стесняване на инвестиционното поле на банката. Както уместно се посочва в теорията, капиталът служи като своеобразна "възглавница" за абсорбиране на евентуални загуби, проявяващи се в бизнес-дейността, поради което достатъчната капиталова база представлява видимо доказателство за способността на всяка финансова институция да се справя с ликвидни проблеми.¹

   В изпълнение на чл. 30 от ЗБ управителят на БНБ е издал Наредба № 17 от 22.02.2001 г. за установяване размера на вложенията на банките по чл. 30 от Закона за банките (обн., ДВ, бр. 19 от 2001 г.).

   Докато в терминологията на чл. 30 от ЗБ и Наредба № 17 се говори за вложения, Наредба № 8 използва понятието инвестиции. Намирам, че това не е случайно и разликата в термините отразява различията в контекста и смисъла, който законодателят им придава. Инвестицията е резултат от активната делова дейност на банката ² . Тя е рисково начинание, независимо от размера на рисковото тегло в нея. Именно затова в чл. 11, ал. 4 от Наредба № 8 се ограничава свободата на определени инвестиции чрез механизмите на разумния банков надзор - все с цел за намаляване на прекомерния риск в банковата дейност. Над определен в наредбата размер инвестициите намаляват собствения капитал, което в общия случай се отразява негативно на банката.

   При вложенията нещата са различни. Вложенията не са за банката източник на печалба, или поне не са пряк инструмент за формиране на положителен финансов резултат. В чл. 2, ал. 1 от Наредба № 17 е дадена дефиниция на понятието "вложение" по смисъла на чл. 30, ал. 1 от ЗБ. Разликата между вложението и инвестицията е прокарана в текста на чл. 2, ал. 1, т. 2 от наредбата - инвестициите в акции и/или дялове над определен размер директно намаляват собствения капитал, докато вложенията в акции и/или дялове просто са лимитирани, ограничени до определен размер. Следователно, инвестициите в акции и/или дялове в определени случаи водят до пряк финансов резултат за банката - намаляване на собствения капитал, докато вложенията в акции и/или дялове (също в определени случаи) водят до административно нарушение от страна на банката без преки последствия за текущия й финансов резултат. Инвестициите, с които банката е намалила собствения си капитал по реда на чл. 11, ал. 4 от Наредба № 8, изобщо не се смятат за вложения по смисъла на чл. 30, ал. 1 от ЗБ. Съдържащият се в тези инвестиции риск вече е дал своето отражение върху банковите показатели; в икономически контекст това отражение е дори по-негативно от простото нарушение на установеното в банковия закон императивно ограничение. Докато при вложенията цената на вложените активи се оценява според балансовата им стойност (чл. 2, ал. 2 от Наредба № 17), при инвестициите стойността на инвестиционния актив е по-строга и относително константна величина - определена е като функция от внесения капитал на дружеството, в което е осъществена инвестицията, или от капиталовата база на банката (чл. 11, ал. 4 от Наредба № 8).

2. Всички инвестиции в акции или друга форма на дялово участие, представляващи 10 и над 10 на сто от внесения капитал на неконсолидирано в банката дружество, намаляват собствения капитал на банката. Изключение от това правило банковата нормативна уредба не познава. За разлика от него, при вложенията по смисъла на чл. 30 от ЗБ, е допуснато изключение, в съответствие с което ограниченията в някои вложения остават без лимит за определен срок. Съгласно чл. 30, ал. 2 от ЗБ, възпроизведен и в чл. 2, ал. 3 от Наредба № 17, ограниченията във вложенията на банката в недвижими имоти, други дълготрайни материални активи и дялови участия в дружества, които не са банки, не се прилагат в случаите, когато тези активи са придобити с цел предпазване от загуби в банковата дейност. Според разпоредбата, ограниченията не се отнасят за дълготрайни материални активи и дялови участия в дружества, които не са банки, придобити от реализация на ипотеки, залози и други обезпечения с цел предпазване от загуби в банковата дейност, при условие, че те бъдат прехвърлени в срок до 2 години от придобиването им.

   Принципът, който извежда изключението от правилото е, че тези активи не са придобити за развитие на банковата дейност, а за препазване от загуби в нея. Струва ми се, че буквата на закона е стеснила духа на принципа, като не е дала нормативен израз на богатството от случаи, при които банките придобиват активи все с цел предпазване от загуби.

   Изключението се отнася само за активи, придобити от реализация на обезпечения. На практика кредитите, при които банката е застрашена от загуба, най-често не са обезпечени. Оказва се, че ако банката придобие от длъжника си определени активи, които обаче не са послужили като обезпечение на кредита, те ще се смятат за вложения и за тях ще важи ограничението по чл. 30, ал. 1 от ЗБ. Банката може да придобие вместо изпълнение на задължението на длъжника негов имот или друг дълготраен материален актив. Когато банката получава удовлетворение - пълно или частично, но при условията на даване вместо изпълнение (datio in solutum), тя не може да разчита на приложение на изключението от правилото по чл. 30, ал. 1, въпреки че по същество тя отново придобива, купува актив. В по-старото европейско право и уредба datio in solutum се е считало за вид продажба - "Dare in solutum est vendere" ³.

   Всъщност, при реализация на обезпечения по кредитите банките като правило не получават самите активи, с които кредитите са обезпечени. Те добиват получената при публичната продан парична сума от продажбата на актива. Така е и по специалната процедура, предвидена в Наредба № 35 за реда за продажба чрез търг на движими вещи, заложени в полза на банка (обн., ДВ, бр. 123 от 1997 г.), и по Закона за особените залози, според чиято регламентация заложният кредитор може да добие само държането на залога ⁴. До удовлетворяване със самото имущество, служещо като обезпечение, може да се стигне само при възлагане по предвидения в ГПК ред - предварителните комисорни съглашения по чл. 152 от ЗЗД са недействителни ⁵. Следователно, изкючението се отнася не за придобити, а за възложени на банката недвижими имоти, други дълготрайни материални активи или дялови участия.

   Пак във връзка с реализация на обезпечения по кредита банката може да получи възлагане по реда на чл. 382 от ГПК и на цялото търговско предприятие на длъжника. Тя може да придобие правата върху търговското предприятие и без то да е послужило като обезпечение на кредита - по съгласие с длъжника или с третото лице-залогодател. Тези случаи са останали необхванати от разпоредбата на чл. 30, ал. 2 от ЗБ.

   Вън от изключението по чл. 30, ал. 2 от ЗБ е останала хипотезата, при която банката придобива от длъжника чрез datio in solutum безналични ценни книжа или вземания. Интересна е хипотезата на цесия вместо изпълнение. Когато на банката с нейно съгласие длъжникът прехвърли едно вземане вместо дължимото, задължението на длъжника ще се погаси едва когато прехвърленото вземане бъде събрано, освен ако не е уговорено друго - чл. 65, ал. 3 от ЗЗД.

   Чл. 30, ал. 2 от ЗБ изобщо не допуска възможността банката, следвайки принципа за ограничаване на възможните загуби, да приеме от длъжника за своето удовлетворение нещо различно от реално дължимото. Единствено допустимият случай, който законодателят признава, е банката да придобие чрез възлагане недвижими имоти, дълготрайни материални активи или дялови участия; не е отчетено, че чрез възлагане могат да се придобиват и търговски предприятия, ценни книжа и финансови активи, различни от участията, напр. вземания.

3. Банката може да придобие дълготрайни материални активи и дялови участия в небанкови дружества чрез реализация на ипотеки, залози и други обезпечения едва в крайната фаза на принудителното изпълнение, при вече образувано изпълнително дело и проведена публична продан. До тази фаза се стига, обаче, през съдебно производство. Производството по издаването на изпълнителен лист чрез извлечение от сметка - правомощие, което е признато само на банките, също е съдебно; извънсъдебно е само изпълнителното основание.

   След реформата на Наредба № 9 на БНБ от 1997 г. за оценка на рисковите експозиции на банките и за формиране на провизии за покриване на риска от загуби (обн., ДВ, бр. 73 от 1997 г., попр., бр. 92 от 1997 г., изм. и доп., бр. 120 от 1997 г., бр. 101 от 1999 г. и бр. 61 от 2001 г.), осъществена през 2001 г., вземането на банката (или рисковата експозиция съгласно терминологията на наредбата), което е предмет на съдебно производство или е присъдено на банката, но не е събрано, се квалифицира като загуба. Следователно, придобитото от банката по реда на чл. 30, ал. 2 от ЗБ е в резултат от предоставени кредити (рискови експозиции), класифицирани като загуба: придобиването се предпоставя от съдебно производство. За подобни експозиции банките формират 100 на сто специфични провизии - чл. 13, ал. 1, т. 5 от Наредба № 9, а провизиите са елемент на счетоводните разходи и коректив на отчетната стойност на активите - чл. 27, ал. 2 от ЗБ. Отчетната стойност на вземанията по кредитите, срещу които банката е придобила дълготрайни материални активи или дялови участия по чл. 30, ал. 2 от ЗБ, е нулева величина. Естествен е въпросът, какъв е икономическият ефект за банката от придобитото по чл. 30, ал. 2? Очевидно е, че като вложение придобитото по чл. 30, ал. 2 е вън от регулацията по чл. 30, ал. 1 от ЗБ и Наредба № 17, т. е. не се отразява на ограниченията на вложенията на банката и не намалява размера на собствения капитал, както инвестициите по чл. 11, ал. 4 от Наредба № 8. Но дали го увеличава?

   От една страна, стойността на придобитото не увеличава общият размер на вложенията на банката, поради което би трябвало то да се възприеме като актив за препродажба. Този вид активи не се отчитат по реда на НСС 16 - Дълготрайни материални активи, приет с ПМС № 37 от 13.02.2002 г. (обн., ДВ, бр. 22 от 2002 г.), тъй като стандартът не се прилага за закупените и държани в предприятието активи с цел продажба.

   От друга страна, заложените в полза на банката активи се отчитат задбалансово съгласно т. 14.2 от НСС 30 - Финансови отчети на банки, но след придобиването им чрез възлагане тези активи стават собствени на банката и намират отражение в баланса й. От тях тя вече може да очаква икономическа изгода ⁶. С придобиването на актив по реда на чл. 30, ал. 2 от ЗБ банката събира част от своята квалифицирана като загуба експозиция. Наистина, "събраното" е актив, различен от дължимия, но той носи извънреден стойностен приход, който ще освободи част или всички (в зависимост от стойността на придобитото и съотношението му с размера на главницата, лихвите и разноските на експозицията) формирани специфични провизии за вземането. Освободените провизии ще се реинтегрират в текущия финансов резултат на банката и ще се отразят благоприятно на показателите й - чл. 21, т. 1 от Наредба № 9.

   Придобитото по чл. 30, ал. 2 от ЗБ, независимо дали е материален актив или дялово участие, участва с пълния размер на балансовата си стойност в рисковия компонент на балансовите позиции на банката, тъй като е актив с рисково тегло 100 на сто - чл. 15, ал. 1, т. 2 във връзка с ал. 3 на Наредба № 8. То обаче не увеличава нетният размер на общия рисков компонент, защото до този момент е било част от задбалансовите позиции, които се приравняват в балансови и също се включват в рисковия компонент - чл. 16 от Наредба № 8. Нормативните актове не отчитат нюанса в значението на придобитото по чл. 30, ал. 2 за банката. Тези активи най-често не са предназначени и дори не са пригодни за банкова дейност. Икономическата изгода, която банката може да очаква от тях, не е свързана с експлоатацията им, а само с тяхната препродажба. Ако обърнем поглед върху директивите на Съвета на европейските общности в тази материя, ще видим, че те разглеждат само дълготрайните материални активи, които служат за собствената банкова дейност. Така например, Директива № 2000/12/ЕЕС предвижда рисково тегло в размер на 100 % на материалните активи по смисъла на чл. 4, ал. 10 от Директива 86/635/ЕЕС. А според последната директива, материални активи, които участват с целия размер на балансовата си стойност в рисковия компонент, са "земи и сгради, ползвани от кредитните институции в рамките на собствената им дейност (освен ако националното законодателство предписва посочването му в приложение)" ⁷. Следователно, материалните активи, които банките не използват в собствената си дейност, а са им възложени в едно изпълнително производство, не би трябвало да участват в рисковия компонент с балансовата си стойност - поне не и преди изтичането на определен срок, през който следва да бъдат препродадени, каквото е единственото им предназначение. Едва след изтичането на предвидения в закона 2-годишен срок, през който е трябвало да бъдат продадени, тези активи следва да бъдат включени с балансовата си стойност при установяването както на размера на вложенията на банката по чл. 30, ал. 1 от ЗБ във връзка с чл. 2, ал. 4 от Наредба № 17 (където точно така е предвидено), така и при определянето на рисковия й компонент.

De lege ferenda е уместно да се разшири кръгът на придобитото по чл. 30, ал. 2 от ЗБ, като регулацията обхване и случаите, при които банките придобиват други активи срещу вземането си, и то не непременно чрез възлагане при публична продан на обезпечения. Наистина, регулативният смисъл на чл. 30, ал. 2 е ограничен само до дълготрайните материални активи и малка част от финансовите активи - дяловите участия, послужили като обезпечения. Предвиденият в тази разпоредба двугодишен срок за реализацията на активи, обаче, следва да разпростре нормативното си приложение и в случаите на сурогати на реалното непринудително изпълнение на просрочени задължения, като прихващане, даване вместо изпълнение, цесия вместо изпълнение, новация и пр. Защото плащането като доброволно или принудително освобождаване на длъжника е също по-широко понятие от простото броене и връщане на пари и имплицира разнообразни хипотези на "събиране" на вземането ⁸. Разбира се, за да бъде балансово осчетоводено, придобитото следва да бъде оценено по реда на чл. 13, ал. 4 от Наредба № 9.