При всяка държава независимо от степента на развитието й и формата на обществените отношения, правото служи за организирането и функционирането й. Спокойно може да се твърди, че връзката между държавата и правото е категорично неизбежна, както и че тяхното едновременно съществуване в социалното пространство е обусловено от потребностите на обществото. Както подчертава професор Георги Бойчев в своята книга “Правова държава” – “необходимата, всеобща организирана институционалност на обществото, разделено на социални групи, може да се постигне единствено чрез държавата”. Тя обаче, сама по себе си, не е достатъчна за съществуването на обществото. Необходима е и всеобщата му нормативна институционалност. Това може да се постигне единствено чрез нормативна система, характеризираща се с общозадължителност, каквато е правото.

Независимо от нивото на развитие на обществените отношения, връзките между членовете му в своята цялост изискват и нормативно институционализиране чрез правото. С две думи към държавно-организационната институционалност по необходимост се прибавя и правно-нормативната институционалност на обществото.

Всичко това безспорно има своето историческо потвърждение. Най-ярките представители на философията на древния свят и в частност древногръцките философи отделят специално място в своите учения на държавата и механизмите за нейната специална уредба. Явно в този период старите механизми за регулиране на отношенията в обществото, каквото е например спазването на традициите, вече не са достатъчни и проверените от времето клишета не отговарят на потребностите възникнали в новата реална действителност.

В своето учение за обществото великият Аристотел /384-322 пр.Хр./ доказва, че робовладелските отношения се коренят в самата природа. За най-висши форми на държавна власт той счита онези, при които е изключена възможността от користно използване на властта и властта служи на цялото общество.

Ученикът на Сократ, идеалистът Платон /428-347 пр. Хр./ в учението си за обществото изобразява идеалната аристократична държава, предпоставка за чието съществуване е робският труд. За Платон държавата се управлява от “философите”, пазят я “стражите” или войните, а след тези две категории свободни граждани идва социалната прослойка на занаятчиите. Вероятно зад този модел лесно може да се открие сянката на класовия строй в Египет, разбира се пречупен през призмата на атинската идеализация.

Идеите на античните философи отразяват ранен етап от възникването на държавата, който се състои главно в отделянето на особена публична власт с нейната армия, полиция и пр. В този период преди римляните да облекат, за първи път в човешката история взаимоотношенията между хората в строго дефинирани норми, валидни за всички с точно фиксирани наказания и отговорности, каквито са законите, моралът има огромно значение. Той се проявява като една от формите на обществено съзнание, като социална институция изпълняваща функцията на регулиране на поведението на хората във всички, без изключение, области на човешкия живот. В сравнение с другите форми на регулиране на обществената дейност, каквито са правото, традициите и пр. моралът се различава по начина на своето осъществяване. При него обществената необходимост, нуждите, интересите се изразяват във вид на стихийно формирали се и общопризнати изисквания или правила на поведение. Ако се прави сравнение с правната принуда, може да се изтъкне, че тук задълженията са насочени към всички, но под формата на заповед, която не изхожда практически от никого. Все пак моралът е поредна стъпка по пътя към законовото регулиране на социалните отношения и стои над традицията, която се поддържа сама по силата на установения ред и въплъщава представите относно начина по който трябва да живее човек и постъпва, относно доброто и злото.

По същата логика ако се направи паралел с правото, то моралът се различава първо по това че изпълнението на нравствените изисквания от всекиго се контролира от всички, при което моралният авторитет на един или друг индивид не е свързан с официални пълномощия и второ изпълнението на изискванията на морала се санкционира само от формите на духовно въздействие. Всъщност това обуславя и по-голямата роля на съзнанието в морала, отколкото в другите форми на социален контрол. Може би познатото като “остракизъм” явление в древна Атина, представлява проява на представата за изпълнение на моралните задължения на отделен член на обществото в период преди появата на римските писани норми на човешко поведение – законите. Гласуването чрез хвърляне на чирепи - остраки – водело до постигане на консенсус по отношение на степента на степента на провинение и символизирало своевременно последващото наказание.

В Атина някога наказанието било изгонване за десет години от държавата-град и се прилагало по отношение на лица, смятани за опасни спрямо обществото.

В логиката на развитието на представите за обществените отношения, провения, наказания и пр. правото се утвърждава постепенно във вид на система от норми и правила, установени или санкционирани от държавната власт. Ако се направи паралел с традицията и морала, които несъмнено са ранните стадии в развитието му, то трябва да се подчертае, че изпълнението на правните норми се осигурява чрез принудителната дейност на държавата.

При формирането на качествата на правото, които превръщат държавата в правова определяща роля играят тези от тях, които имат първичен характер. Това са качествата обусловени от неправни ценностни оценъчни явления, които се отразяват в правото и така участват във формирането на неговата първична, т.е. дълбоко изконна същност. Тук спадат оценъчните явления свобода, справедливост, естествени права, принуда, интерес, цел, оценка и правосъзнание. Когато всички те се отразяват в правото по определен начин придават на последното онези качества, без които то не може да придаде на държавата правов характер. Ако се търси отговорът на въпроса за качествата на правото, които олицетворяват правовия характер на държавата, то вероятно той се крие в отношението между правото и неправните оценъчни явления, които се отразяват в него. Този въпрос е присъствал в по-общ вид в цялото историческо развитие на философските познания за правото. Всъщност това е и огромен път изминат от човешкото съзнание от спонтанното изпълнение на утвърдени ритуали, традиции, норми на поведение и пр. до подчиняването на силата и принудата на закона. Особеностите на отношенията между правото и нравствеността са свързани главно с това, че последната е ценностно оценъчно явление, което както правото има нормативен израз. Поради това, че моралните принципни норми съдържат отрицателни задължения, главното средство за гарантиране на тяхното спазване, при липса на собствено убеждение с положителната оценка, както при етичните норми, а психическата принуда. Легализирането на моралните принципи и норми чрез отразяването им в правото е пряк израз на участието им във формирането на неговите качества и то моралът определено прониква в правото като единствени готови норми на общественото поведение.

Естествено в правото се отразяват както индивидуалните, така и колективните интереси. От тази гледна точка цялото историческо развитие на правото представлява борба между двата типа интереси и даването на предимство на единия. Съвременните демократични правни системи дават предимство на индивидуалните интереси. Причината е, че индивидуалните интереси стоят в основата на колективните интереси, които са в крайна сметка средството за реализиране на интересите на личността. Разбира се в правото не бива да се противопоставят личните и колективните интереси. В правовата държава са пълен анахронизъм явления които подчиняват изцяло личния интерес на обществения, феномен наблюдаван в регулирането на отношенията през редица епохи, обвързани тясно с изпълнението на традициите и сляпото спазване на утвърдени от предишни общества правни норми. В този ред на мисли може да се тръгне от човешките жертвоприношения и се стигне по хилядолетния път на развитие до модерната правова държава.

Тъй като правото има специално предназначение да гарантира хомеостазиса на обществото в него трябва да се отразяват съвпадащите коренни интереси на социалните групи. Консенсусът в правото е израз на тази необходимост, а демократизмът на правото се определя и от степента в която то отразява общите интереси.